По Великден, двата поредни слънчеви дни, най-после доведоха пролетта. Качиха я на слънчеви люлки и развяха косите й с аромат на живот. Дърветата нямаха търпение да цъфнат, просто им трябваше още една топла ласка. Изглеждаха ми измъчени преди това. Сега картината се побира в стандарта за пролет. Настроението също е в норма и желанието да излезем от рамките на ежедневието ни откара до Земенския манастир.
Той се намира до един от най-малките градове в България, град Земен. От Перник е на около 40 км.
Манастирът не е голям, видимо поддържан, но онова усещане, което съм изпитвала при посещение на други манастири, тук не е същото. Зад портите мирише на кръчма (ресторантът, който са отворили в двора е от скоро), а в същото време църквата е затворена. Не го разбирам, не е в представите ми за манастир. В главата ми се търкулнаха няколко мисли - Христос не беше ли изгонил търговците от храма, комерсиалните или духовни закони би трябвало да действат на такова място, за каква храна човек посещава манастир - такава на скара или заради оная невидимата, която ти дава енергия по един необяснимо различен начин???
Отварям снимките си от февруари 2014. На това място вече има ресторант.
Паля свещичка на изнесения на открито свещник и в този момент един човек идва и отключва вратите на храма. Зарадвах се, все пак е Великден, ще вляза разбира се (помня, че миналия път пак беше затворен, сега просто извадихме късмет (да, ама не)). Прекрачвам прага и вдигам ръка да се прекръстя, но в този момент чувам зад гърба си "вие имате ли билетче?". Обръщам се инстинктивно, дори не подозирам, че въпросът е към мен. Е, да, към мен беше и без билетче не ми позволиха да вляза. А аз с типичния инат на козирога не си купих билет, защото не бях тръгнала на кино, а на църква, на Великден.
Мъжът ми често повтаря "не ми трябва посредник между мен и Бог". Сега напълно разбрах думите му и вече знам защо не влиза по такива места.
Да поседиш в двора обаче е приятно. Точно до камбанарията има пейки, с изглед към града.
Не ни отне много време да разгледаме. Поседяхме за кратко и потеглихме.
Към трънския край.
Видяхме първите щъркели тази година.
Показахме на децата ни Слишовци и паметникът, където преди време пионерчета даваха клетва (леле, кога беше това).
Стар-нов живот... някъде преди Трън.
И пак в Перник, поглед към крепостта Кракра.
Поглед към града по изгрев.
